Актуално

June 29, 2017

МЕТАМОРФОЗАТА

Всеки етап от развитието на човека се превръща в своеобразен прожектор, който осветява и „вижда“ определени дати като важни, а поставя други „дати“ в сянката на безличието и комплекса за нереализираност. Но във всички случаи този „прожектор“ определя дистанцията между постигнатото и очакваното в екзистенциалното битие на неговото „АЗ“.

През целия си съзнателен живот съм живял с и чрез идеята да се занимавам с наука. Метафизиката на духа беше целта и смисълът на живота ми. Нищо не може да се сравни с конструирането и реконструирането на духовния свят на човека. И с духовния катарзис, който получава „просветеният“ от разбирането на този „божествен акт“

Но стана така, че в края на 1984 и началото на 1985г. във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ бях свидетел на потъпкването на човешкото достойнство и на насилието над цялата човешка общност.

Бях шокиран. Преболедувах седмица-две и захвърлих всичко, което дотогава беше „целта и смисълът на живота ми“.

Вместо с метафизика, започнах да се занимавам с опасна политическа дейност, насочена срещу режима.

Осъзнах, че вътрешният морален статус на Човека няма алтернатива. И без особени колебания напуснах сферата на „чистия разум“ и заживях с проблемите на „практическия разум“.

Вместо с „чисти конструкти“ започнах да се занимавам с моралните казуси на живота. „Дървото на живота“ се оказа по-силно от „гледната точка на Бога“, както и Политиката от Метафизиката.

Преди „датата“ на метаморфозата си мислех, че нищо не е в състояние да ме отклони от пътя на Познанието, но Уви! Нараненото ми достойнство и потъпканият морал ме поставиха на такова изпитание, че бях готов да се самопожертвам.

Разбира се, тогава още нямах самосъзнанието, че започвам да правя история. Да, вместо да я обяснявам, започнах да я разбирам и да я правя. И- за мое учудване- философията на Делото се оказа значително по-трудна. Разбрах, че правенето на история не е въпрос на наука. Необходими са „само“ организация, информация, опит  и адекватна самонарастваща цел. Плюс да си „заразен“ от „харизмата“ за произвеждане на значими събития. Да, всяко събитие поражда други събития. И ако Ти вървиш след тях – с теб е свършено. Новото предизвикателство се превърна в постоянно изпитание- интелектуално, морално и волево. Движех се на ръба на позволеното и забраненото. Бях готов на всичко, но не и на всяка цена. Рискът и „усещането за края“ задаваха друго измерение на реалното време и свързаните с него значими „дати“ в моя живот. Минало, настояще и бъдеще пулсираха в един ритъм. Всяко нещо придобиваше смисъл само ако имаше връзка с „деструктивната“ ми дейност тук и сега. Собственото ми „АЗ“ центростремително се приюти в над-„АЗ“-овите орбити на колективната личност на Общността и заживя с нейните проблеми…

Бях доволен от себе си. Защото знаех, че създавам новите правила на играта „Живот“.

Да се подчиняваш на определени „правила“, е въпрос на прилежност. Тогава Ти постъпваш правилно. Но когато се налага да създаваш нови правила или да възстановяваш забравени принципи, свързани с оцеляването на Общността, към която принадлежиш, тогава нямаш мярка за това как постъпваш: правилно или неправилно. Това е същата екзистенциална дилема на избора. Какво би избрал: майка си или справедливостта на „Другите“? избираш майка си. Защото там намираш началата на „себе си“ в „общото“ време.

Ако това е така, тогава резултатът се опредметява в намирането на Изхода!

Стотици хиляди правоверни бяха заразени от духа на отрицанието. И тръгнаха натам, откъдето бяха дошли предците Ни. Те бяха прокудени, но осъзнаваха, че вече Те определят градуса на доброто и справедливото. И бяха прави. Защото имаха изградени правила, с които трябваше да устояват себе си във времето…

Времето

Времето и неговата вездесъщност…

Хилядолетия наред съобразно цивилизациите и културите, които представляват, хората са мислили за неговата еднопосочност, непрекъснатост и многопластовост. Търсили са универсалните му измерения в природата, културата и духовният свят на човека. Тези проблеми продължават да бъдат най-недостъпните за човешкия разум. Защото са свързани със същността на Универсума на Човека.

Тъкмо затова метаморфозите в смисловия свят на човека често са резултат от срива в усещането  на връзката между историческото, социалното и личностното. Както и от разместването на пластовете на съвместимостта на истините и правилата в архитектониката на времето.

Преходът. Преходът от тоталитаризъм към демокрация, от затворено в отворено общество, е преминаване от едно качествено състояние на времето в „неговото друго“: „старото“ е неизлечимо болно, а „новото“ все още не е самодостатъчно и пробивно. Настъпва неопределеност. Твърдите правила придобиват амбивалентен характер. Пространството на „позволеното“ се изкривява. Инстинктът за оцеляването започва да „изяжда“ нормите и идеалите на обществото. Променя се ценностната система на личността и на общността. А заедно с това и критериите за истина-неистина, правилно-неправилно, за успех и неуспех. Преобразуват се и представите на човека за красивото, доброто и справедливото. А следователно, и на светоусещането и светоотношението, на мисленето и на манталитета. Светогледът започва да се тресе и застава на ръба на „друго“ време.

В такива разделни времена отговорът на въпроса „Къде ти е мястото?“, е свързан с въпроса „Кой си във времето?“

Традициите са товарният влак на историята. Но инерцията на навиците на човека и на общността му са и капаните на времето: те са прагът и разломът на това- доколко ние сме във времето, и времето е в нас. Опасна граница!

Точно в тази връзка на „моето“ и „чуждото“ време е ключът на отговора на въпроса: дали сме или не сме в „нашето“ и „общото“ време.

Ако си твърде напред от другите в „общото“ време, това е добре. Но само привидно. Защото започнеш ли да изпреварваш и „свои“, и „чужди“, ти излизаш от „своето“ време, което не остава безнаказано. Тогава съдбата ти се усмихва с трагичната си гримаса. И …, „народе!!!“ се превръща в горчива равносметка за смисъла на собственото ти преобразование…

Ако навиците, традициите и свързаният с тях консерватизъм визират в каква степен времето ни е превърнало в носители на статуквото, то това още не означава, че „ние“ живеем в необходимото време. За да си в необходимото време, е нужно да бъдеш такъв, какъвто трябва да бъдеш! А не какъвто искаш и можеш. Истината е в мярата!

Ако искаш да си във времето, ти си длъжен да си част от вътрешното му напрежение, да си негов начинател, и да имаш усет за пулса на времето.

Да прекрачиш „прага“ на „твоето“ нормално време. Това е въпросът. Но тогава, когато е необходимо! И за това, за което си подготвен!

Да си в час, дори и когато мнозинството измерва друго „правилно“ време!

Точно в това „отклонение“ се ражда Случаят. А случаят помага само на подготвения.

Но не, за да обориш враговете и опонентите си, а за да хармонизираш различията им като необходими тонове на взаимната ни обреченост в името на Заедността.

Не, за да се обясняваш и оправдаваш, а за да проникваш и разбираш „другия“ и „другостта“ като условие за собственото ти утвърждаване и развитие.

Не, за да се консервираш, като се заключиш в капсулата на „твоето“ време и пространство, а като се втурнеш към различието и многообразието и поемеш предизвикателството към собствената си идентичност.

Не, за да се дърпаш и противопоставяш, а за да се поддаваш и преодоляваш. И въпреки това, изменяйки се, Ти трябва да възкръсваш Същият.

Защото в „общото“ време на Новия световен ред идентичността ще ражда идентичност само ако идентичността ти се е превърнала в принцип на всяка друга идентичност.

Ако Ти си в тази категория, тогава истината на Времето Те прави Свободен!

 

Ахмед Доган

Изт.: „България и новият световен ред“, Институт за либерални изследвания, 2000 г.

Актуално, Статии

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *